Случайна справедливост или предизвестена смърт


Всяко убийство, независимо колко справедливо изглежда то, е отвратително деяние. Това важи и за предполагаемата екзекуция на бившия либийски лидер Моамар Кадафи. Въпреки това малко хора ще скърбят искрено за загубата му. Освен огромния брой либийци, които са били лично засегнати от варварския режим и за които неговата смърт вероятно е твърде бързо и лесно възмездие, както и освен милионите по света, които от морална гледна точка вероятно са по-спокойни, че още едно политическо чудовище замина безславно в историята, има и такива, които се чувстват по-спокойни, че Кадафи не е вече сред живите. Това са предимно политици, лобисти и бизнесмени, които въпреки високопарните моралистични речи, които държат очевидно за парлама, всъщност ламтяха след кървавите пари на либийския диктатор. Вероятно звучи като конспиративна теория, но ако Муамар Кадафи е бил убит от спонтанен изблик на желание за улична справедливост, то това ще да е сред най-радостните случайности, на които голяма част от световния политически и икономически елити са могли някога да се надяват. Конспиративното е, по-скоро във факта на объркани и противоречиви сведения, които идваха от разнопосочни центрове, сякаш да объркат публиката относно съдбата на Кадафи и в очакване на новинарската еуфория, че диктаторът не е вече сред живите. Нека погледнем набързо към някои от членовете на този "щастлив" елит. Кратък поглед сред регистрациите на лобисти в САЩ под така наречения Акт за регистрация на чуждестранни агенти показва, че бившият либийски диктатор е плащал милиони на някои от най-влиятелните лобистки групи във Вашингтон - Бланк Роум, Уайт енд Кейз и групировката Ливингстън. Последната изигра особено важна роля за свалянето на редица санкции от страна на САЩ срещу режима на Полковника. Групировката Ливингстън, по-известна като TLG - The Livingston Group, е съставена от много влиятелни бивши конгресмени, като самият Боб Ливингстън е републиканец, избран за говорител (разбирай председател) на долната камара на американския Конгрес През 1999-та той трябваше да наследи Нют Гингрич на този пост, но се принуди да подаде оставка заради скандал за извънбрачна връзка. TLG се счита и за една от най-успешните и влиятелни лобистки организации в САЩ, като сред водещите лобисти са бивши известни имена от американската политика,  както от републиканска, така и от демократична страна.  Освен за самия режим на Кадафи,  TLG успешно лобира от години насам и в полза на сваления египетски диктатор Хосни Мубарак, както и за фондацията на сина на Кадафи, Сейф ал-Ислам, чиято цел пък беше да изчисти образа на диктаторското семейство пред света. В борда на скандалната фондация са такива имена като бившия премиер на Италия Джулио Андреоти, настоящия премиер на Гърция Джордж Папандреу, Нобеловия лауреат Сър Ричард Робътс и професори от величината на Бенджамин Барбър и Хернандо ДеСото. Тони Блейър, бившият британски премиер, пък се "омаскари" когато стана ясно, че докато е бил начело на Обединеното кралство, лично е написал писмо до Сейф ал-Ислам, с което да му помогне при подготовката на докторантурата му в London School of Economics, едно от най-престижните учебни заведения в света. Това е и университетът, където между другото съвсем не случайно беше преподавател и споменатият вече Сър Ричард Робътс. Последният безславно и скандално си подаде оставката от прословутото учебно заведение, след като стана ясно, че е приел над $1.5 милиона от Кадафи по твърде непрозрачен начин. Наследникът на Тони Блейър в премиерското кресло, Гордън Браун, също е поддържал топли отношения с режима на Кадафи в опит да продаде военна екипировка, включително военни катери и хеликоптери. А пък бившият шеф на отделка по контратероризъм към МИ6 - британският еквивалент на американското ЦРУ - Сър Марк Алън, след като напуска агенцията става старши съветник в Мониторинговата Група - консултантска и лобистка организация, която е била щедро платена от Кадафи да поддържа интересите на режима в Лондон по подобие на американската  TLG и да се бори за сваляне на санкциите срещу Либия, както и за осигуряване на военно стратегическо оборудване и реципрочното отдаване на концесии за добиване на петрол, строителни контракти и т.н. на британски компании.

В кюпа е и френскят президент Никола Саркози, който побърза през 2007-ма да покани Полковника на официална държавна визита в Париж, като за случая разпъна най-тържествените червени килими във Версай. Берлускони и Путин също търсеха приятелството и благонносклоността на Либийския диктатор, като италианския премиер дори позволи на Кадафи да си опъне бедуинските шатри насред Рим, където екстравагантният му антураж от жени-бодигардове бдяха за безопасността му.

Вероятно обаче най-засегната би била Кондолиза Райс, бившата първа дама на американската дипломация, която е сред най-странните имена на политици обвързани с Кадафи. На няколко пъти Полковника, известен с привкуса си към романтични приключения, изпуска почти интимни коментари за нея. Така например през 2008-ма година, когато Райс е на официално посещение в Либия и активно лобира за американски петролни, военни и строителни компании да поемат концесиите над редица обекти в страната, либийският лидер пред целия свят я нарече "моята африканска принцеса". И това не е прецедент. През 2007-ма, в интервю за ал-Джазира, той я описва като "моята скъпа африканска жена". Когато миналия месец бунтовниците нахлуват в палатите на Кадафи в Триполи се заговори, че са открили множество доказателства за превъзхласването на диктатора по Конди Райс, като има и недоказани подозрения, че нещата може да са били и доста по-дълбоки. Даже се появиха снимки, за които се твърди, че идват от грижовно подреден албум посветен на Конди Райс, но автентичността на някои от снимките все още не може да бъде доказана.

Накратко, голяма част от политическия елит на света днес диша къде-къде по-спокойно от преди една седмица. Ако не друго, техните тайни за взимания и давания с един от най-кървавите диктатори на света за последните 100 години ще останат завинаги заровени в постинята с него. При съществуваща заповед от Международния съд в Хага за неговото арестуване и екстрадиране, както и това на неговия син Сейф ал-Ислам и шурея му Абдула Сенуси, който беше и командващ военното му разузнаване, няма съмнение, че Кадафи щеше да направи цирк, много по-голям от този, който покойният Слободан Милошевич разиграваше по време на неговия процес. Комично е само да си представим ситуация, в която Кадафи изправен пред Хагския трибунал извиква като свидетели Конди Райс, Тони Блеър, Силвио Берлускони, Владимир Путин, Никола Саркози и т.н.  и ги обсипва с въпроси за техните договорки. За негов защитник пък вероятно щеше да наеме дъщеря си - адвокат, която не само беше една от защитничките на друг кървав диктатор - Садам Хюсейн, но и доскоро беше провъзгласена за Посланник на Добра воля на ООН. Което означава, че ако не друг, то поне Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун и негови подчинени също биха могли да бъдат привлечени като свидетели в Хага. Както отбелязах - цирк.

 

Вероятно същото щеше да се случи и ако лидери на либийските бунтовници от преходното правителство бяха настоели Кадафи да бъде съден в Либия. Много от тях, които днес се кълнат в демокрацията и справедливостта и се отричат от Кадафи, всъщност години наред са били сред послушните поддръжници и бенефициенти на режима. Ако Кадафи беше съден в Либия вместо в Хага, както например Садам Хюсейн беше от иракски съд, Полковника би могъл не само да разобличи много от днешните "герои" на либийската промяна, но дори да предизвика допълнителни вътрешни сътресения и кой знае, дори да наклони отново везните в своя полза. За 42 години режимът му е успял да завлече достатъчно хора, чиито ръце да са достатъчно изцапани, за да се страхуват от своите съседи, приятели, колеги, съграждани...

Така нито международен трибунал в Хага беше напълно възможен, поради опасността да се превърне в абсолютен фарс, нито процес в Либия беше възможен поради опасността от забатачване на обстановката след падането на режима. Да не говорим, че НАТО вече пое и ангажимент да се изтегли до 10 дена от страната, което означава, че ако Полковника беше жив, той щеше да бъде заключен и пратен на процес в много различна ситуация от тази, в която Садам Хюсейн беше съден. Ако не друго, то поне в Либия нямаше да са на разположение десетките хиляди американски войски, които бяха в Ирак. И така, възможно е смъртта на диктатора да е една "щастлива" случайност за всички споменати по-горе, както и за много други, за които няма достатъчно място тук за дискутиране - компании като Шел, Бритиш Петролиум, Боинг, Ексон-Мобил, и т.н.  Но това е една особено "щастлива" ... "случайност". Или както се казва в един стар виц "... А дано. Ама, на дали!"

Popular posts from this blog

Интервю то Би Ай Тевизия относно Европейската интеграция и процесите на радикализация | An Interview I gave for BiTelevision about the state of European Integration and the processes of radicalization (in Bulgarian)

За Гражданството на Демоса и Демокрацията